Сергей Лукяненко
Линията на бляновете

На Сергей Бережной и Андрей Чертков, на които е познато пространството на бляновете

Част I
БОГЪТ-БАЩА И БОГЪТ-СИН

1

Най-малко от всичко Кей обичаше децата. Дали за това бе допринесло собственото му детство — в приюта „Ново поколение“ на Алтос, не се знае. Както и да е, той никога не се бе задържал на една планета повече от девет месеца. На планетите, преминали през фертилна обработка по време на Смутната война и откровено служили като доставчици на пушечно месо за Империята, не се бе застоявал повече от четири месеца и половина.

Освен това Кей не обичаше да бъде убиван. Нещо понякога крайно болезнено и винаги свързано с големи разходи. А парите му бяха необходими. Той обичаше своя хиперкатер — изискващ скъпоструваща поддръжка, жените — изискващи доста по-малко, виното на Империята и Мршанската асоциация, ароматите на произведенията на старите клаконски майстори и онези удоволствия на останалите раси, които е способен да разбере и понесе човекът.

Сега двете му антипатии се бяха събрали накуп. И най-лошото беше не това, че дете се канеше да го убие заради друго дете, и то по един от най-неприятните начини. Проблемът беше, че Кей не бе успял да заплати удължаването на аТана си.

А това, както се знае, е фатално.

Стаята в хотела беше прекалено мизерна, за да заинтересува организираните обирджии, и достатъчно прилична, за да предпази Кей от дребните крадци. Хлапакът, застанал до кревата му, по външност спадаше към втората категория. Откъде е взел електронен ключ, за да отвори вратата, и нулификатор за блокиране на сигнализацията, оставаше загадка. Работата с оръжието в ръката му беше по-проста — алгопистолетите, оръжието на садистите и неудачниците, не струваха скъпо.

— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.

Момчето се усмихна:

— Аз съм несериозен.

Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.

— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…

Момчето леко се намръщи.

— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…

— Виждам.

— Аз не мога да разговарям с насочено към мен дуло…

— А за какво ми е да разговарям с теб? — леко се удиви момчето.

Мислено Кей отправи благодарност към всички известни му богове. Колкото повече бъде казано сега, толкова по-малки са шансовете гадинката да натисне спусъка. Да убиеш човека, с когото разговаряш, не е толкова лесно. Вярно, Кей не беше сигурен, че същото правило важи и за децата.

— Каниш се да ме убиеш, нали? — поинтересува се той.

Момчето мълчаливо кимна.

— Смърт от алгопистолет — това е най-страшното, което можеш да си представиш. Повярвай ми, знам това.

— Убивал ли си? — заинтересува се момчето.

— Мен са ме убивали.

Хлапакът присви очи. Явно разбра.

— Виж какво — продължи Кей, придавайки на гласа си най-приятелски и внушаващ доверие тон, — ако ще използваш тази гадост срещу мен, поне кажи защо го правиш. Не е чак толкова голямо благодеяние, нали?

— Вярно — неочаквано лесно се съгласи момчето. Приближи се към креслото до стената, седна в него, кръстоса крака и нагласи пистолета върху страничната облегалка. За съжаление, той нищо не рискуваше. Кей лежеше на кревата, гол и абсолютно безпомощен. Тънка сребриста паяжина покриваше тялото му, като го приковаваше неподвижно към леглото и стената до него. Момчето бе оставило флакона със спрей на масата — сякаш имаше намерение, в случай на необходимост, да повтори процедурата.

— И така, какво съм ти причинил, приятелче? — попита Кей и предпазливо, за да не се впият тънките нишки в тялото му, обърна глава. — Крадец ли си? Браво, талантлив си. И си късметлия. Ще ти кажа къде са парите и какъв е кодът на картата. Утре отлитам, така че няма да те търся, а пък вашата полиция…

Лицето на момчето трепна.

— Не съм крадец. И ти за никъде не отлиташ. Достатъчно е, че долетя.

За миг в хотелската стая настъпи тишина. После Кей попита — много тихо:

— Каква ти се падаше малката?

— Сестра.

— Приятелче, това беше просто нещастен случай. По време на кацане на космодрума. Приземих се в определената зона…

— Но не го направи в кръга! Ти я уби — нарочно! Знам какво си казал на диспечера — „ненавиждам децата, тези дребни кучки вечно се пъхат под дюзите“. Много хора те видяха как кацна — направи малко рязко завойче над площадката, за да удариш Льонка с лъча!

Гласът на момчето стана тънък, треперещ — Кей с ужас разбра — той се самонавива. Самонавива се, за да натисне спусъка.

— Не я видях, повярвай ми. Защо би ми било нужно…

— Ама разбира се, ти просто си танцуваше във въздуха — с презрение продължи момчето.

На Кей му приседна подготвената фраза. Как да обясни на това момче от тази затънтена планета, че наистина бе танцувал? Как да предаде с думи и усещането от тежестта на пилотския шлем, и синевата наоколо, и безтегловния кораб, в който си се превърнал? Бученето на гравитационните двигатели, потоците на въздушните течения, опиянението от полета… Да, той бе танцувал. И не беше гледал към бетонната равнина, на която момичето, дало дребен подкуп на охранителите на космическото пристанище, бе чакало неговия кораб — за да се затича първо към люка и да предложи най-евтините на планетата наркотици, себе си като гид или просто себе си…

Той танцуваше. И гравилъчът се плъзна по момичето, сплесквайки го върху бетона, превръщайки го в кървав прах, в онова сиво-кафеникаво петно, което бе видял на излизане от кораба.

— Момче, автопилотът ми беше неизправен. Аз поех управлението, но в този момент корабът кривна настрана…

— Лъжеш — безмилостно го уведоми хлапакът. — Всички в пристанището знаят, че катерът ти е съвсем наред.

Той взе пистолета, внимателно свали предпазителя и се доближи до кревата.

— Чуй ме! — усещайки леден хлад по кожата си, каза Кей. — Имам аТан. Не можеш да ме убиеш напълно, не разбираш ли? Ще се върна и ще ти причиня такива неща, че алгопистолетът ще ти се стори просто избавление.

— Лъжеш — едва забележимо се поколеба момчето.

— Не. Виждаш тялото ми — на него няма нито една драскотина. Хората с моята професия не изглеждат така. Аз се съживих преди месец, разбираш ли?

Противно на смътните надежди на Кей, момчето не прояви интерес към неговата професия. Но затова пък оцени края на фразата му.

— Ако си се съживил преди месец, може и още да не си възобновил аТана — замислено произнесе хлапакът. — Ще рискувам.

Кей закрещя. Мислено, разбира се. Беше долетял на Каилис, за да възобнови своето безсмъртие — тук това беше несравнимо по-евтино, отколкото на Сигма-Т, където го бяха убили. Той обичаше парите, които правеха живота приятен. И беше загубил този живот.

— В краен случай — тихо помоли той — можеш да ме убиеш не с алгопистолет. Сестра ти умря мигновено — недей да ме мъчиш. И това ще бъде шанс за теб, защото няма да проявя прекалено усърдие при отмъщението.

Момчето огледа Кей, като с особено внимание оценяваше шийната му мускулатура, и поклати глава:

— Не съм сигурен, че ще успея да те удуша…

— В шкафа, на втория рафт отдолу, има бластер. Десантна „Пчела“, офицерски модел. Там са и парите ми и кредитната карта. Кодът за достъп е тридесет и две, оранжев, „ВЪЛК“. Всичко това ще е твоята награда. Убий ме с бластера.

— Добре.

Момчето се отправи към шкафа, като пъхна пистолета в колана си. Кей извърна очи към лявата си ръка. Паяжината не беше легнала добре върху нея, прихващайки само върховете на пръстите. От рамото до втората фаланга ръката беше свободна.

— Как влезе в хотела? — поинтересува се Кей. Прехапа устни, така че да почувства вкуса на кръв и болка, и изтръгна ръката си. Полимерната нишка равнодушно прие жертвата, отделяйки последните фаланги на четирите пръста. Палецът остана невредим. Добре.

— Представих се за момче на повикване — обясни хлапакът, докато внимателно отваряше шкафа. — Платих на портие… Ей, тук са само парите, пистолета го няма…

— Ето го — изваждайки ръка изпод възглавницата, съобщи Кей. Кръвта от отсечените пръсти шуртеше на тънки пулсиращи струйки. Ръбестата цев на „Пчелата“ се тресеше. Момчето се обърна, повдигайки пистолета, и замря при вида на заплетените кървави фонтани.

— Мразя децата — прошепна Кей. — Жалко, че не видях сестра ти — щях да я убия нарочно.