Дик Франсис
Фаворит

Първа глава

Смесен мирис на потен, разгорещен кон и студена речна мъгла ме удари в носа. Наоколо се разнасяше само плясък на камшици, тропот от копита и от време на време — металното чаткане на конски подкови, удрящи се една в друга. Зад гърба ми препускаха колона мъже, облечени като мен с бели копринени бричове и разноцветни куртки, а отпред — една фигура, открояваща се ярко в зелено и червено на фона на сивата мъгла — самотен ездач, стегнал силно юздите на коня си, за да прескочи преградата от брезови трупи, издигаща се на пътя му.

Всичко вървеше според предвижданията. Бил Дейвидсън беше на път да спечели деветдесет и седмата си гонка с препятствия, червеникавокафявият Адмирал за пореден път доказваше, че е най-добрият състезателен кон в кралството и аз, както често преди това, от няколко минути съзерцавах слетите силуети на гърбовете им.

Пред мен мощната задница на коня се напрегна и се стегна. Адмирал прескочи преградата с лекота като истински състезател от класа. И при това спечели още две дължини преднина, както установих, докато препусках подире му.

Бяхме в далечния край на хиподрума в Мейдънхед, на около осемстотин метра от финиша. Не можех и да се надявам, че ще ги догоня.

Февруарската мъгла се сгъсти. Ставаше все по-трудно да се вижда по-далеч от следващото препятствие, а притихналата обгръщаща ни белота още по-плътно ни затваряше — всеки ездач бе потънал в своя самотен кръг от ада. Скоростта беше единствена реалност. Финишът, тълпите, трибуните и разпоредителите, останали някъде назад в мъглата и едновременно с това очакващи пи невидими отпред, изглеждаха някак си нереални на тази пустинна отсечка, дълга повече от два километра.

В този тайнствен, откъснат от действителността свят всичко би могло да се случи. И то се случи.

Взехме първата част от завоя в далечната част на хиподрума и се приготвихме да прескочим поредната преграда. Бил се носеше на поне десет дължини пред мен почти без да полага усилие — обикновено рядко му се налагаше да се бори за победата.

Служител от хиподрума се запъти отвън към преградата и прекрачи вътре на пистата, потупвайки с ръка по брезовите трупи, после се измъкна обратно под перилата. Бил погледна през рамо към мен и зъбите му се белнаха в усмивка, когато с удоволствие установи колко съм изостанал. После се обърна напред към препятствието и премери на око разстоянието.

Адмирал прескочи без грешка преградата — вдигна се, за да покаже, че полетът не е само за птиците.

И падна.

С ужас видях как във въздуха панически ритат кафеникави конски крака. Конят се превъртя през глава, мярна ми се ярко облечената фигура на Бил, който изхвърча от най-високата точка на траекторията с главата напред, и Адмирал се сгромоляса отгоре му.

Без да мисля, автоматически свих надясно и пришпорих коня си. Докато прелитахме над преградата, се опитах да зърна Бил. Той лежеше на земята с протегната ръка. Очите му бяха затворени. Адмирал се беше стоварил по гръб върху корема му и се въртеше напред-назад в трескави опити да се изправи на крака.

Стори ми се, че видях нещо под тях — нещо нелепо, което не би трябвало да се намира там, — само че се движех твърде бързо и не можах да огледам добре.

Докато конят ми се отдалечаваше от преградата, стомахът ми се сви, сякаш ме сритаха. Това падане някак си твърде много приличаше на някакъв вид хитроумно убийство.

Огледах се през рамо. Адмирал най-после се изправи на крака и избяга, а служителят от хиподрума се приближи и се наведе над неподвижното тяло на Бил. Вниманието ми отново бе привлечено от състезанието. Бях излязъл начело и трябваше да задържа позицията си. Покрай мен откъм насрещното препятствие, където бе чакал, притича човек, облечен в черна униформа с бял колан — медикът от „Бърза помощ“. Отиваше да помогне на Бил.

Преведох коня си през следващите три препятствия без особена стръв и когато тълпата ме посрещна със смесени възгласи на изненада и разочарование, приех това за достатъчно приветствие към победителя. Прекосих финиша, потупах коня си по шията и огледах трибуните. Повечето глави бяха обърнати към последното препятствие и безуспешно търсеха в непроницаемата мъгла фаворита — Адмирал, коня, който не бе губил състезание през последните две години.

Даже симпатичната дама, чийто кон яздех, ме посрещна с въпрос:

— Какво се е случило с Адмирал?

— Падна.

— Излезе ни късметът — засмя се доволно госпожа Мървин.

Тя хвана юздите на коня и го поведе към навеса за разседлаване. Все още замаян от шока, се спуснах на земята и свалих коланите на седлото, без да усещам пръстите си. Тя потупа животното и оживено започна да ми разказва колко се радва, че е спечелила, как не го е очаквала и как все пак ни е провървяло, че поне веднъж и Адмирал се е препънал, въпреки че, разбира се, от друга страна, е много жалко.

Кимах и се усмихвах, без да й отговарям, защото отворех ли си устата, щях да изрека груби и жестоки думи. Реших да я оставя да се порадва — толкова рядко се случва. А и Бил можеше да оцелее.

Свалих седлото на коня, оставих цъфтящата от радост госпожа Мървин да приема поздравления и си проправих път към стаята с теглилките. Претеглиха ме — теглото ми беше наред, — отидох в съблекалнята и оставих ездитния си костюм и конските такъми на скамейката.

Пристигна Клем, прислужникът от хиподрума, който отговаряше за вещите ми — пъргав възрастен човечец, с обветрено лице и изпъкнали вени по ръцете.

Той взе седлото и прокара грижовно ръка по кожата. Този жест сигурно му беше навик от дългите години, прекарани в поддържане на меки, добре обработени кожи. Чувствителните му пръсти го галеха така, както друг би опипвал меката, свежа бузка на млада красавица.

— Честито — поздрави ме не особено зарадвано той.

Не ми беше до поздравления, затова го пресякох:

— Адмирал трябваше да спечели.

— Какво, падна ли? — попита загрижено Клем.

— Да — потвърдих и се замислих. Нещо не разбирах.

— Ас майор Дейвидсън какво стана? — поинтересува се Клем, който прислужваше и на двама ни. Известно ми бе, че в неговите очи Бил е почти бог.

— Не знам. — Само че много добре ми бе известно, че твърдата част на седлото го бе ударила право в корема заедно с цялата тежест на коня, препускащ с шейсет километра в час. Господ да му е на помощ, помислих си аз.

Облякох набързо якето си от овча кожа и се запътих към стаята на „Бърза помощ“. Бяла като платно, пред нея разтреперана чакаше съпругата на Бил, Сила, и се опитваше да събере цялата си смелост. Дребната й фигурка беше облечена в жизнерадостно розови дрехи, а на бухналите й тъмни къдрици бе кацнала предизвикателно шапка от норка — дрехи, предназначени за успех, а не за тъга.

— Алън! — облекчено изпъшка тя, когато ме видя. — В момента го преглеждат. Докторът ме помоли да изчакам тук. Според теб как е? Много ли е зле? — Молеше ме за утеха, а аз нямаше как да й я вдъхна. Прегърнах я през рамената.

Разпита ме за падането. Отговорих й, че от това, което съм видял, Бил вероятно е паднал на главата си и може би има леко сътресение.

Вратата се отвори и излезе висок, слаб, добре облечен мъж — лекарят.

— Вие ли сте госпожа Дейвидсън? — Сила кимна.

— За съжаление съпругът ви трябва да бъде откаран в болница. Не бива да го връщаме вкъщи, без да му направят рентгенова снимка.

Той се усмихна ободрително и Сила видимо се отпусна.

— Мога ли да го видя? — попита тя.

Докторът се поколеба, но накрая каза:

— Добре. Само че той е още в безсъзнание. Ударил си е главата. Не се опитвайте да го събудите.

Понечих да тръгна след Сила към болничната стая, но лекарят ме възпря.

— Вие май бяхте господин Йорк — сети се той. Беше ме преглеждал вчера след едно леко падане.

— Да.

— Познавате ли добре тези хора?

— Да. Общо взето, прекарвам с тях повечето време.

Лекарят присви замислено устни, а после каза:

— Нещата не отиват на добре. Проблемът не е в сътресението — има вътрешен кръвоизлив, разкъсан му е далакът. Обадих се в болницата да го приемат като спешен случай веднага щом стигнем.

Преди да е свършил, пристигна линейката. Наизскачаха хора, отвориха задната врата, извадиха носилката и я вкараха в стаята. Докторът влезе с тях. Скоро изнесоха Бил, придружен от Сила — с ясно изписани на лицето й дълбока тревога и опасения.

Мургавото, иначе усмихнато лице на Бил бе оросено от пот и изглеждаше безжизнено и посивяло. Поемаше си въздух на пресекулки, а ръцете му конвулсивно мачкаха одеялото. Най-зловещото беше, че все още бе облечен в шарения си екип в червено и зелено.