Робърт Шекли
16 страховити истории

Увод

Не е лесно да напишеш разказ. Но още по-трудно е да напишеш увод към сборник с разкази. Когато съм изправен пред трудна задача, като тази, обикновено нагласям таймера и сядам да пиша. Това е единственият начин да събера мислите си.

Първото, което се питам е: Защо ми е толкова трудно да правя това?

Част от отговора е, че нямам установен стандарт за писане на уводи, нямам готова схема. Смея да твърдя, че никъде не е издавано „Актуално ръководство за уводна литература“ (по-късно все пак ще проверя). И едва ли има „Антология на най-великите (или най-четените) уводи“. Много ми се иска да имах издание на „Уводи, които разтърсиха света“ или „Увод в писането на уводи“. Или дори „Изкуството на увода през XX век“.

Ако приемем, че не мога да намеря литература на тази тема, какво знам за уводите? Или, какво си мисля, че знам?

1. По принцип те трябва да представят труда на автора в добра светлина.

2. Обикновено от тях лъха скромност.

Ако пишех за нечия чужда книга, бих могъл да кажа, че авторът е гений. Подозирам обаче, че не е много уместно да заявя такова нещо за себе си, независимо дали го мисля, или не. Ако пиша за нечия чужда творба, бих могъл да кажа: „Диалозите му са много живи.“ Но не бих могъл да го кажа за себе си, колкото и да съм убеден в това. Не мога също да възхвалявам дълбокото си познаване на научната фантастика или любовта си към митологията и фолклора. Не мога да кажа колко достоен за похвала пич съм и какъв щур късмет имате, че ви е попаднала моя книга. Не мога да се препоръчам на вниманието ви. Поне не директно.

Пуснах търсене в нета. С думата „увод“ излязоха само сайтове за запознанства. С „писане на уводи“ имаше доста резултати. Сега чета първите десет от общо 86 180 страници.

Явно не съм прав, че нищо не е писано за уводи. Напротив, попаднах на златна мина. Мога да се хвана за някои от тия писания. Обаче не, няма да го направя. По-добре собствените ми заблуди, отколкото така наречената „информация“ от нета. Трябва ли изобщо да чета тези неща? Нима мога да извлека нещо полезно от тях?

Въпросът, който би трябвало да си задам е: „Как Робърт Шекли трябва да напише увод към сборника си с разкази?“

Как да го напиша? — питам се аз. Отговорът е очевиден.

Когато реша да пиша, аз сядам и започвам. Така пиша разказите си, затова така ще напиша и увода. Думите прелитат през ума ми по-бързо, отколкото мога да ги предам на хартията.

Дали да не ги пиша на компютъра, да ги записвам звуково или да използвам едно ново изобретение — мигновено мисловно транскрибиране?

Не. Не е за мен това. Мислите ми се оформят, само когато ги пиша на ръка; краят на изречението се появява, само след като съм завършил началото му. Раждането на думите и разцъфването им в смислен текст са две страни на един и същи процес. Така пиша разказите. Така пиша и уводите. Аз съм професионалист. Мога да седя на верандата в това приятно лятно време и да работя с химикалката и бележника.

По върволицата от думи, които съм изредил виждам, че пиша нещо. Би било твърде мазохистично да се съмнявам, че пиша именно увод. Решил съм да пиша увод и, разбира се, правя точно това. Думата „увод“ фигурира в почти всеки абзац. Как би могло да бъде нещо друго?

Прави ми впечатление, че писането на увод е по-лесно от писането на разказ. Не ти трябва да измисляш специален сюжет. Уводът се пише сам.

Цаката на уводите, приятелю, е много проста: трябва да имаш куража и търпението да водиш разговор със себе си върху листа. Ако не го запишеш, няма разговор, няма увод, няма разказ, мемоар или статия, няма роман, няма дори рекламна брошура.

Самото записване, това вече е трудна работа. Ръката ти трябва да изпише всички тези букви. Но, докато умът ти препуска напред по нишката на думите, му хрумват половин дузина други мисли. Преди да успееш да ги запишеш, много често те се сменят със съвсем нови или с поне леко различаващи се мисли. Приятното разсъждение, което си очаквал, се оказва трескаво препускане подир изплъзващи се мисли. Безумно преследване, приятелю.

От това усилие обаче се ражда творбата, независимо как ще я наречеш.

Това, което казваш, разкрива естествените ти склонности. Дори да е несвързано, дори да противоречи или да се отклонява от правилата, описани в 86 180 уебстраници, трябва да го приемеш.

Да се пише увод е лесно. Трудното е да усетиш момента, когато трябва да спреш.

Един увод не бива да надхвърля хиляда думи. Ако ще заема първите страници на сборник с разкази, трябва да е достатъчно кратък, за да може да се прочете като разказ. Това са моите правила, които веднъж, просто ей така, ми хрумнаха. Освен това уводът трябва да съдържа минимално количество лична информация. Все пак това не е биография. (Още ми е рано!) Просто следваме обичайната практика на писане: „пиши, докато сметнеш, че си казал нещо смислено, завърши го, както смяташ за подходящо, и точка.“

После добави благодарствена бележка за този, който би могъл да го прочете, защото все пак вие сте причината да пиша всичко това.

(обратно)

Магия, кленове и Мериан

Този разказ е за двете вълшебства в света — едното, което наричаме „магия“, но досега не е помогнало никому, и другото, което може да носи много имена и действа наистина.

Преди няколко години работех в универсалния магазин „Съливанс“ в Манхатън. Вечер се връщах в едностайния си апартамент в Долен Ийстсайд и правех магии.

Магията съществува. Обаче запишеш ли веднъж заклинанията си, тя престава да действа. А започнеш ли да искаш конкретни неща, вместо просто да вземаш онова, което тя ти дава, проблемите са неминуеми. Аз пазех тайните за себе си.

Магията не е нещо, което просто ползваш. Навлезеш ли в нея, попадаш в светове, в които нещата стават по своя логика, която ти се изяснява чак впоследствие. Неуловимостта, противоречивостта на магията обясняват съдбата на магьосниците от древността, които са превръщали предмети в злато и са печелили доверието на крале, получавали са власт и влияние, само за да бъдат разобличени след това като измамници и шарлатани и да изгубят всичко.

Най-способните сред тях обаче не са били мошеници. Те са похабили магическите си сили, като са ги разкрили пред крале и учени и са се поблазнили от богатство. Така са навлекли безжалостния гняв на магията върху главите си.

Имах усещане за чистотата на тази материя, но все още не бях напълно убеден. Така се сдобих със саката, марка „Дона Каран“.

* * *

Работата ми в „Съливанс“ беше да свалям старите стоки от щандовете и манекените и да слагам новите. По това време изследванията ми върху магията вървяха добре. Наскоро бях открил принципа на теменоса — колко е важно да си създадеш свещено място. Сам научавах думите и комбинациите от думи, звуците и жестовете, които ми се струваше, че притежават магически свойства. И понякога на заранта намирах появили се през нощта предмети в моя теменос, в свещеното ми място.

Веднъж магията ми донесе малък слон, скулптуриран от парче стара, отлежала слонова кост. Продадох го в един антикварен магазин за двеста долара, въпреки че не можах да обясня откъде го имам. Продуктите на магията нямат произход. В повечето случаи обаче експериментите ми не водеха до никакъв осезаем резултат.

Чудех се дали мога да си избера нещо и да помоля магията да ми направи копие, или да ми донесе друг такъв предмет. Не исках прекалено много, поне така мислех.

По време на една от редките ми нощни смени в „Съливанс“ нарочих част от дрешника за свещено място, очертах магическите линии и сложих по средата едно сако „Дона Каран“, за да го види духът.

На заранта бях възнаграден с четири идентични копия на сакото. Заедно с оригинала — общо пет. Нямаше как да ги различиш. Бяха абсолютно еднакви, до едва забележимия дефект на един вътрешен шев.

Тогава още не подозирах, че магията има планове за мен. Нямах представа, че съм под постоянното наблюдение не на друг, а на самия Фил, отговорника на етажа.

Фил влезе точно когато прибирах допълнителните сака в раницата си.

— Какво криеш тук?

— Тези четири сака са мои.

Той се усмихна покровителствено:

— Да имаш случайно касова бележка? Не, нали?

— Нищо не разбираш. Тези сака не са на магазина. Аз ги направих.

Фил огледа внимателно дрехите.

— Моделът ми е познат. Имаме го изложен.

— Това е оригиналът. Другите са мои копия.

Фил ги огледа отново, намръщи се и каза:

— Я, ела в кабинета ми да изясним тая работа.

* * *

Кабинетът на Фил беше на мецанина. След като провери модела, той отиде при компютъра си и потърси артикула. С изненада установи, че има само една бройка.