Патрик ме изгледа.

— Ще живееш в неговата къща?

— Може и да го направя. Предложението е добро, Пат. Знаеш как е напоследък вкъщи. А и теб все те няма. Обичам да идвам в твоя апартамент, но… е, ако трябва да съм честна, не го чувствам като дом.

Той продължаваше да ме гледа.

— Ами направи го тогава.

— Какво?

— Пренеси се. Направи така, че да го почувстваш като свой дом. Сложи в него и твои неща. Донеси си дрехите. Време е да заживеем заедно.

По-късно, когато мислех за това, осъзнах, че той всъщност бе изглеждал нещастен, когато го каза. Не приличаше на мъж, който най-сетне е разбрал, че не може да живее без своята приятелка до себе си и иска да съедини живота ни в благословен съюз. Приличаше на човек, който се чувства притиснат в ъгъла.

— Наистина ли искаш да се пренеса?

— Да. Разбира се. — Той потърка ухото си. — Е, не казвам да се женим или нещо такова. Но е добре да го направим, нали?

— Ах, ти, романтико мой.

— Наистина, Лу. Време ни е. Май отдавна ни беше време, но с тия мои ангажименти… Пренеси се. Ще ни бъде добре. — Той ме прегърна. — Много добре.

Триатлонистите край нас бяха подновили дипломатично разговорите си. Разнесе се доволен възглас, когато група японски туристи направиха желаната фотография. Птиците пееха, слънцето залязваше, светът се променяше. Исках да съм част от него, а не да съм затворена в онази тиха стая и да се тревожа за мъж в инвалидна количка.

— Да — съгласих се. — Ще е добре.

(обратно)

Седемнадесета глава

Най-лошото в работата на домашния асистент не е каквото вероятно си мислите. Не е повдигането и миенето, лекарствата и кърпите, и смътната, но неизменно присъстваща миризма на дезинфектант. Дори не е това, че според повечето хора го вършиш, защото толкова са ти възможностите. Най-лошото е, че когато по цял ден си заедно с някого другиго, не можеш да избягаш от настроенията му. Или от своите собствени.

Уил мълча през цялата сутрин, след като бях споделила плановете си. Не беше нещо, което външен човек би могъл да усети, но шегите бяха по-малко, обичайният разговор — по-вял. Изобщо не ме попита за съдържанието на ежедневниците.

— Това ли… това ли искаш да направиш? — Присвил бе едва забележимо очи, но лицето му не издаваше нищо.

Вдигнах рамене. После кимнах решително. Усещах, че отговорът ми е някак по детски неуверен.

— Време ми е — отвърнах. — Вече съм на двайсет и седем.

Уил изучаваше лицето ми. Челюстта му бе леко напрегната.

Внезапно се почувствах непоносимо уморена. Почувствах онзи странен импулс да кажа, че съжалявам, без да съм сигурна за какво точно.

Той кимна едва-едва, поусмихна се.

— Радвам се, че нещата при теб се нареждат — каза и подкара количката към кухнята.

Усетих как започва да ме ядосва. Досега никой не ме беше съдил, както ме съдеше Уил. Сякаш решението да заживея с приятеля си ме бе направило безинтересна. Сякаш вече не бях любимият му проект. Разбира се, не можех да му кажа нищо от това, просто се държах с него толкова хладно, колкото и той с мен.

Честно казано, беше изтощително.

Следобед на задната врата се почука. Забързах по коридора, с още мокри от чиниите ръце, и когато отворих, видях пред себе си мъж с тъмен костюм и дипломатическо куфарче.

— О, не! Ние сме будисти — казах твърдо и затворих вратата, щом мъжът понечи да възрази.

Преди две седмици двама от „Свидетели на Йехова“ бяха държали Уил на задната врата почти петнайсет минути, докато той напразно се мъчеше да обърне количката върху изместената изтривалка. Когато най-сетне затворих вратата, вдигнаха капака на отвора за пощата и през него се провикнаха, че той по-добре от всеки друг би трябвало да знае колко е важно да си подготвен за задгробния живот.

— Ъъъ, тук съм по покана на господин Трейнър — обясни мъжът и аз отворих предпазливо вратата. Откакто бях на работа в Гранта Хаус, никой не беше идвал на задната врата да търси Уил.

— Пусни го — нареди Уил, беше се появил зад мен. — Аз го помолих да дойде. — Когато продължих да стоя, добави: — Всичко е наред, Кларк… той е приятел.

Мъжът прекрачи прага, протегна ръка и се здрависа с мен.

— Майкъл Лолър — представи се той.

Канеше се да каже още нещо, но Уил се пъхна с количката между нас, предотвратявайки всякакъв по-нататъшен разговор.

— Ще бъдем в дневната. Би ли ни направила кафе, а после да ни оставиш за малко?

— Ъъъ… добре.

Господин Лолър ми се усмихна малко неловко и последва Уил в дневната. Когато няколко минути по-късно влязох вътре с таблата с кафето, двамата си говореха за крикет. Разговорите за спорт продължиха до момента, в който вече нямах причина да остана в стаята.

Накрая изтупах няколко невидими прашинки от полата си, изправих се и казах:

— Ами, аз ще ви оставя.

— Благодаря, Луиза.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо друго? Бисквити?

— Благодаря ти, Луиза.

Уил никога не ме наричаше Луиза. И досега не ме беше държал настрани от нищо.

Господин Лолър остана почти час. Аз си вършех моята работа, после се помотах из кухнята, чудейки се дали ще събера смелост да подслушвам. Не събрах. Седях, изядох две шоколадови бисквити, гризах си ноктите, слушах тихото бръмчене на гласовете им и за сетен път се питах защо Уил бе помолил този мъж да използва задния вход.

Човекът не приличаше на лекар или консултант. Възможно бе да е финансов съветник, но нямаше подобаващо излъчване. Със сигурност не приличаше на физиотерапевт, ерготерапевт14 или диетолог — или на друг от многобройните специалисти, наети от местните власти да се отбиват и да оценяват постоянно променящите се нужди на Уил. Тях можеш да ги разпознаеш от километри. Винаги изглеждаха уморени, но преливаха от фалшив оптимизъм. Носеха вълнени дрехи в убити тонове, подходящи обувки и караха прашни комбита, пълни с папки и кутии с оборудване. Господин Лолър имаше тъмносиньо БМВ. Големият му лъскав автомобил не приличаше на общинска кола.

Най-сетне господин Лолър се появи. Затвори дипломатическото си куфарче, сакото му бе провесено на ръката. Вече не се чувстваше неловко.

Озовах се в коридора за секунди.

— А… Бихте ли ми казали къде е тоалетната?

Посочих я мълчаливо и останах да се суетя в коридора, очаквайки да се появи отново.

— Добре. Значи, това е засега.

— Благодаря ти, Майкъл. — Уил не погледна към мен. — Ще чакам да ми се обадиш.

— Ще се чуем в края на седмицата — каза господин Лолър.

— Предпочитам имейл пред писмо — поне засега.

— Да. Разбира се.

Отворих задната врата, за да го изпратя. И докато Уил изчезваше обратно в дневната, попитах нехайно:

— Сигурно ви чака дълъг път?

Дрехите му имаха красива кройка, бяха едновременно елегантни и делови и внушаваха усещане за солидни пари.

— Лондон, за жалост. Но се надявам по това време да няма големи задръствания.

Последвах го навън. Слънцето беше високо в небето и трябваше да примижа, за да виждам госта.

— И къде… ъъъ… в Лондон се намирате?

— Риджънт Стрийт.

— О! Риджънт Стрийт? Страхотно.

— Да. Не е лошо място. Добре. Благодаря ви за кафето, госпожице…

— Кларк. Луиза Кларк.

Той спря и ме изгледа. Запитах се дали не бе прозрял недодяланите ми опити да разбера кой е.

— А! Госпожица Кларк — възкликна той и възвърна професионалната си усмивка. — Благодаря ви още веднъж.

Остави внимателно куфарчето на задната седалка, качи се в колата и замина.

Тази вечер се отбих в библиотеката на път към апартамента на Патрик. Можех да ползвам и неговия компютър, но все още се чувствах като гостенка и така ми беше по-лесно. Седнах на компютъра и написах в търсачката „Майкъл Лолър“ и „Риджънт Стрийт, Лондон“. Знанието е сила, Уил, произнесох мислено.

Имаше 3290 резултата. Първите три бяха: „Майкъл Лолър, адвокат, специалист по легализиране на завещания и пълномощни“, всички на въпросната улица. Няколко минути се взирах в екрана, после отново написах името му, но този път потърсих в „Изображения“ — и той се появи: на някаква кръгла маса, в тъмен костюм — Майкъл Лолър, специалистът по легализиране на завещания, същият, който бе прекарал един час с Уил.

Същата вечер се преместих при Патрик, направих го в интервала от час и половина между края на работния ми ден и неговата тренировка на пистата. Взех всичко, освен леглото и новите щори. Той пристигна с колата си и натоварихме багажа ми в чували за боклук. На два етапа пренесохме в апартамента му всичко — е, освен учебниците ми на тавана.

Мама се разплака: мислеше, че тя ме е принудила да се изнеса.

— За бога, скъпа! Време й е да продължи напред. На двайсет и седем е — успокояваше я баща ми.