Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс

Книгата се посвещава с любов на дъщеря ми АЛЕКСАНДРА, без чиято помощ Третото Хилядолетие можеше никога да не настъпи.

И също с обич и благодарност на СИД СТИБЪЛ.

Първа глава

Беше бурна и безлунна нощ.

Не е ли това един от начините да грабнеш читателя?

Е, добре тогава, беше бурна и безлунна нощ и дъждът се лееше като из ведро над Венис, Калифорния, а небето се раздираше от мълнии. Валеше още от залез-слънце и явно нямаше никакво намерение да спира преди зори. Нито една жива душа не си подаваше носа навън в този потоп. Щорите на бунгалата бяха спуснати под бледосинкавите отблясъци, където бухали вещаеха зли поличби или нещо още по-лошо. Единственото, което се движеше на десет километра околовръст, бе Смъртта.

И някой, който бягаше бързо пред нея.

За да похлопа на тънката ми като картон входна врата с изглед към океана.

И да ме стресне, приведен над пишещата машина, копаещ гробове — моят цяр срещу безсъние. Тъкмо бях хванат в капана на една катакомба, когато чукането на прага долетя сред гръмотевиците.

Отворих широко и кого да видя — Констанс Ратиган.

Или както всички й викаха, просто Ратиган.

Серия от небесни фотосветкавици раздраха простора — светло-тъмно, светло-тъмно, откроявайки силуета й поне десет пъти.

Четирийсет години на триумфи и падения бяха побрани в едно загоряло, сърф-реалистично тяло. С бронзов тен и метър и шейсет височина, тя ту се появяваше, ту изчезваше — говореха, че плувала до хоризонта по залез, за да се върне с прибоя чак на сутринта. Печеше се на плажа по всяко време, надлайваше се с морските зверове на километър от брега или дремеше край басейна пред къщата си, с по мартини във всяка ръка, чисто гола под слънцето. Или щъкваше към залата за прожекции в сутерена, за да се гледа как лудува, вечна и неостаряваща, с призраците на Ерих фон Щрохайм, Джак Гилбърт или Род Ла Рок. После оставяше безмълвния си смях сред стените на подземието и отново изчезваше сред вълните — бърза плячка, която Времето и Смъртта никога не можеха да докопат.

Констанс.

Ратиган.

— За бога, какво правиш тук? — изкрещя, а по изпеченото й лице се стичаха струйки дъжд, или може би сълзи.

— Ей, добре ли си? — отвърнах.

— Отговори ми на въпроса!

— Маги замина на учителска конференция, а аз се опитвам да довърша новия си роман. Не ме свърташе сам вкъщи, а хазаинът каза, че тук и без това е празно. Ела, каза, поплувай, попиши си на спокойствие. И ето ме тук. Но хайде влизай, ще се удавиш в този дъжд.

— Вече се удавих. Стой назад!

И Констанс не помръдна. Секундите течаха, а тя стоеше трепереща в светлината на огромните светкавици и грохота, следващ всяка една от тях. За момент ми се стори, че виждам жената, която познавах от години — обкръжена от аура, влизаща и излизаща от вълните, онази, която бях гледал на стената в прожекционната зала да плува уверено през животите на Фон Щрохайм и други знаменити призраци.

После всичко се промени. Тя сякаш се смали на прага, сви се до размерите на дете, притиснала черна чанта към гърдите си, зъзнеща на студа, с очи, стиснати пред някакъв неназован ужас. Беше ми трудно да повярвам, че самата Ратиган, вечната филмова звезда, ми е дошла на гости посред бурната нощ.

— Влизай, влизай — повторих отново.

Тя обаче пак изсъска:

— Стой назад!

После се стрелна, лепна ми една засмукваща целувка, подразнила езика ми като солен бонбон, и изпърха покрай мен. Вече стигнала средата на стаята, реши да се върне и да ми лепне още една, по-лека, по бузата.

— Мм, че хубаво миришеш — рече. — Но чакай, аз съм уплашена! — И като сключи ръце пред гърдите си, седна на дивана ми, измокряйки го целия. Аз взех най-голямата хавлия, която ми попадна, смъкнах й роклята и я увих в нея.

— С всички жени ли правиш така? — попита тя, тракайки със зъби.

— Само в тъмни и дъждовни нощи.

— Няма да кажа на Маги.

— Ратиган, успокой се най-сетне.

— Мъжете цял живот все това ми разправят. А после забиват кол в сърцето ми.

— Защо се тресеш така, от студ, или от страх?

— Чакай да видим. — Тя се облегна изтощено назад. — Тичах през целия път дотук. Мислех, че няма да има никой, нали от години не сте идвали, но за бога, толкова се радвам, че те заварих! Спаси ме!

— От какво има да те спасявам?

— От смъртта.

— Никой още не се е откопчил от нея, Констанс.

— Не говори така! Не съм дошла тук, за да мра. Животът е вечен!

— Само в молитвите, Констанс, не и в действителността.

— Ти също ще живееш вечно. С твоите книги!

— Най-много да докарам до четирийсет.

— Не се подигравай с четирийсетте. Някои отдавна сме ги минали.

— Май имаш нужда от питие. Стой мирно.

Отидох и донесох половин бутилка газирано червено вино.

— Майчице! Какво е това?

— Мразя скоча, а това е евтин писателски бъркоч. Опитай.

Тя отпи и сгърчи лице.

— Да ме отровиш ли искаш? Бързо, дай нещо друго!

В миниатюрната ни баня открих плоско шишенце водка, пазена за дълги, самотни нощи. Констанс я сграбчи.

— Да си дойдем на думата — и течността забълбука в гърлото й.

— Ей, по-полека.

— Ти нямаш моите предсмъртни гърчове.

Надигна бутилката още един-два пъти, подаде ми я и се отпусна върху възглавниците със затворени очи.

— Бог е милостив. Искаш ли да чуеш за проклетото нещо, което ме подгони насам?

— Чакай малко. — Долепих бутилката вино до устните си и опънах дълга глътка. — Давай сега.

— Е — започна тя, — беше смъртта.

(обратно)

Втора глава

Започвах да съжалявам, че водката в шишенцето е привършила. Потръпвайки, усилих пламъка на малката газовата печка, претърсих долапа и намерих бутилка ликьор.

— По дяволите — простена Ратиган. — Това е тоник за коса. — Тя глътна от бутилката и махна с ръка. — Докъде бях стигнала?

— Как нещо те гонело.

— Да, но онова, от което бягах, е с мен.

Външната врата затрака на вятъра.

Аз я улових за ръката, докато тракането не престана.

После тя взе голямата си черна чанта, извади отвътре малка книга и ми я подаде с тресяща се ръка.

— Ето.

Прочетох: Телефонен указател на Лос Анджелис, 1900 г.

— О, боже — прошепнах.

— Знаеш ли защо съм го донесла? — попита тя.

Прелистих от буква А, през Г-тата и Е-тата до О, Т, и сетне до края — имена, имена от отдавна забравени години, купища от имена.

— Помисли малко — каза Констанс.

Започнах отначало. А, като Александър и Албърт, Б, като Бъроуз, Е, като…

— Май се досещам — промълвих. — Годината е 1900. А сега сме 1960-та. Погледнах Констанс, пребледняла под вечния си летен тен. — Тези хора… само малцина от тях са още живи. — Взрях се отново в имената. — Няма смисъл човек да се обажда на повечето от тези номера. Това е…

— Какво?

— Книга на Мъртвите.

— Право в десетката!

— Книга на Мъртвите — повторих. — Египетска. Прясно извадена от гробницата.

— Още лепнеща — потвърди Констанс.

— Изпрати ли ти я някой? — попитах. — Имаше ли бележка?

— Не е задължително да има бележка, нали?

— Не — продължих да разгръщам аз. — След като почти всички тук са си отишли, посланието явно е…

— Че и аз скоро ще ги последвам.

— И ще бъдеш последното име върху тези страници на мъртвите?

— Да.

Усилих още малко печката, но по гърба ми отново полазиха мравки.

— Ама че ужасна постъпка.

— Наистина ужасна.

— Телефонни указатели — промърморих тихо. — Маги казва, че я избива на сълзи от тях, но естествено, всичко зависи от указателя.

— Зависи, и още как. Има и още… — Тя бръкна пак в чантата и ми подаде втора малка черна книжка. — Разгледай и това.

От вътрешната страна на корицата беше изписано „Констанс Ратиган“ и нейният адрес на плажа. Отворих на първата страница. Там имаше само А-та.

„Абрамс, Александър, Алсъп, Алън.“

Продължих нататък.

„Болдуин, Брадли, Бенсън, Бъртън, Бъс…“

Усетих как по пръстите ми пролазва хлад.

— Това не са ли все твои приятели? Чувал съм имената.

— И…?

— Мисля, че ако не всички, то поне повечето от тях са погребани тук, във „Форест Лоун“1. И сякаш са изровени сега. Това е като гробищен регистър.

— И то по-лош от телефонния указател.

— Защо?

— Преди години го дадох на една холивудска благотворителна организация. Сърце не ми даде да изтрия имената. А мъртвите все се трупаха. Накрая останаха само неколцина живи. Във всеки случай, подарих този тефтер, а ето, че сега той се върна. Намерих го вечерта, като се прибирах от плажа.

— Плувала си в това време?

— Дъждът не ме плаши. Но още щом отворих портата, заварих тези неща да се мъдрят на двора.

— Някаква бележка?

— Не, но именно мълчанието им казва всичко.

— Божичко. — Взех стария указател в едната си ръка и тефтера с имена и телефони на Ратиган в другата. — Две почти завършени Книги на Мъртвите.